Киев, октомври 1990 г. - "Революция върху гранита"

„Тази идея я изплагиатствахме от българите. Наши лвовски студенти бяха на  екскурзия по комсомолска линия в България. А точно тогава там имаше гладна стачка срещу българския президент. ...

... Имахме много притеснения, защото наскоро в Китай беше смазана с танкове студентската гладна стачка на площад Тянанмън. При нас идваха кагебисти и ни казваха, че няма да ни търпят дълго и ще ни смажат по същия начин - с танкове.”

На 2 октомври 1990 година на киевския Майдан незалежности започна студентска гладна стачка, която продължи до 15 октомври.

Тогава той все още беше Площад „Октомврийска революция” /покрит с гранитни плочи – оттам и „Революция върху гранита” – б. пр./. Тази революция се състоя пред гранитния паметник на Ленин. Изглеждаше, че това е бунт на някакви донкихотовци срещу вятърните мелници на комунизма.

Девет месеца след това Украйна обяви своята независимост, а комунизмът падна. Гранитните идоли на Октомврийския площад се разпаднаха, а месец октомври придоби нов революционен смисъл.

Історична правда публикува спомените на тогавашни студенти.


Как започна Революцията върху гранита?

Тарас Прохаско (днес известен украински писател):

Всичко това се зароди в средите на Студентското братство в Лвов. Студентите от Киев и другите градове просто впоследствие се присъединиха към акцията – и това беше велико от тяхна страна, велика постъпка.

Но идеята, целият сюжет, протичането на акцията – всичко това се роди в Лвов. След размисли за това как да протестираме. А ние доста обмисляхме такива неща като въстание, бунтове, масово неподчинение, съпротивление срещу милицията, ОМОН, органите на властта. Обмисляхме и партизанска дейност.

След това изведнъж стигнахме до едно много добро заключение, че все пак трябва да присъства изкуството, това да е по-скоро някаква творческа акция, без пряко насилие. Тоест предвиждахме, че ще има насилие в отговор на тази акция, но сама по себе си тя трябваше да има някакъв алтернативен, а не войнстващ характер.

"Гладувам срещу правителството"
До падането на премиера Виталий Масол остава по-малко от месец, до падането на комунизма - девет месеца

И съответно избрахме гладна стачка – защото по този начин максимално може да се демонстрира ненасилствено жертване. Грубо казано, ти изместваш акцента в съвсем противоположна посока: аз нямам намерение да воювам, щом имам намерение да гладувам.

Михайло Свистович (днес обществен активист):

Тази идея я изплагиатствахме от българите. Наши лвовски студенти бяха на  екскурзия по комсомолска линия в България. А точно тогава там имаше гладна стачка срещу българския президент.

Аз бях против, защото при българите тогава ситуацията беше различна: 45 на 55 процента. А гладната стачка е нещо, което може да се използва само веднъж. След това свикват с нея и тя вече не действа толкова ефективно.

До този момент у нас не знаеха какво е гладна стачка и всички разбираха, че това ще бъде шокиращо. Това всъщност е един много мощен инструмент. И аз тогава мислех, че е рано да бъде използван. Защото тогава ситуацията фактически изглеждаше така:  25% – за независимост, а 75% – за Съветския съюз.

Затова ми се струваше, че гладната стачка няма да успее, реших да не участвам и заминах да се запознавам с бъдещата ми тъща. Аз дори не знаех какво се случва там, в Киев – тогава нямаше нито интернет, нито мобилни телефони.

Олес Доний (днес известен политик и обществен активист):

На събрание в навечерието на акцията участниците бързо се споразумяха относно ръководството и исканията. Аз бях написал три „киевски” искания (листовки с тях вече се разлепваха из града), а от Лвов пристигнаха с две техни искания, така че ги обединихме, без да спорим кое е по-важно.

Бяха одобрени трима ръководители на акцията: Маркиян Ивашчишин – представляващ Западна Украйна (той беше председател на лвовското Студентско братство), Олег Барков – представляващ Източна Украйна (тогава председател на Украинския студентски съюз в Днепродзержинск) – въпреки че неговата организация беше малобройна, но за нас беше важно да се докаже всеукраинския характер на акцията. И аз – като представляващ Централна Украйна (по това време бях председател на Украинския студентски съюз в Киев).

Бяхме се разбрали, че на 2 октомври на гранита няма да излязат веднага всички, които са пристигнали в Киев. Държахме част от хората като „резерв”, защото мислехме, че първите групи активисти веднага ще ги приберат в милицията, затова планирахме „да препълним килиите в районните отделения”.

Точно затова и не всички ръководители излязоха на площада още през първия ден. Аз бях там още на 2 октомври. Ако ме бяха прибрали в милицията, трябваше някой от ръководството да остане на свобода, затова Маркиян Ивашчишин дойде на следващия ден. Готвехме се за за всякакъв сценарий.

В самото начало не разопаковахме палатките и спалните чували, срещу нас стояха няколко десетки автобуса с милиция, която вече знаеше за акцията. От няколко дена из града имаше разлепени листовки.

Куките за палатките ги бях поръчал в завод „Болшевик” – на един от инженерите, който беше мъж на моята класна от училище. Бяхме се погрижили дори за такива дреболии.

И така, издигнахме лозунгите, обявихме началото на акцията. Започна заседание на президиума на Киевския градския съвет, където демократите имаха с един глас повече от комунистите. Съобщиха ни, че ако там не приемат никакво решение, всички присъстващи просто ще бъдат пометени от милицията.

В осем и нещо все пак приеха решение: Киевският градския съвет разреши акцията да бъде провеждана без предварително съгласуване на четири площада в града, включително на Площад „Октомврийска революция”. Това фактически легитимира нашите действия.

Но ние нямахме намерение да зависим изцяло от Киевския градския съвет, половин час преди тяхното решение дадох указание да бъдат опънати палатките и това беше направено за две минути. Милиционерите даже не успяха да дотичат.

Вече започваше да се мръква, а в тъмното най-лесно се разгонват хората. А ние трябваше да покажем как изглежда нашата акция. Затова дадох такова указание, преди да се е стъмнило напълно.

Тарас Прохаско:

На 2 октомври пристигнахме в Киев. Видяхме няколко десетки студенти, които бързо излязоха на площада и започнаха да опъват палатки. Ние също се включихме и започнахме акцията. Тази първа стъпка беше направена много удачно, като в шахматна партия, и беше важно, че първата стъпка беше направена от студентите.

Впоследствие започнахме да действаме в такъв режим, че те бяха принудени да реагират. Те не решаваха какво да правят, а задачата им беше да реагират на това, което се случва. И слава Богу, по това време ние действахме съвместно с киевския и другите студентски съюзи. Така че всички киевляни научиха за акцията.

Олес Доний:

Имахме няколко искания – отначало две, после три: парламентарни избори и национализация на имуществото на украинските компартия и комсомол, след това беше добавено – да не се подписва Съюзния договор.

За да бъде обявена Независимостта, трябваше да бъде взета властта. Затова главното искане беше: избори за нов парламент.

А искането за национализация на имуществото на украинските компартия и комсомол беше, за да се изравнят възможностите на всички политически сили на евентуалните парламентарни избори. Нямахме доверие на тогавашната Върховна рада и не се надявахме, че тя ще обявява някакви си там актове.

НАШІ ВИМОГИ - НАШИТЕ ИСКАНИЯ

Целта ни бяха парламентарните избори, а след това вече обявяването на Независимостта. Това би било логично от наша страна.

Но тъй като имаше истерия от страна на Москва и Кремъл – добавихме и искането да не се подписва нов Съюзен договор.

А студентите от Лвов пристигнаха и с други искания: премиерът Масол да си подаде оставката, украинците да отбиват военната си служба само на територията на Украйна.

Вахтанг Кипиани (днес известен украински журналист):

В началото на октомври 1990 година като много други студенти бях на бригада – онази принудителна селскостопанска работа вместо учебни занятия.

Ние от историческия факултет на Николаевския педагогически институт  „Белински” бяхме в Николаевски район, село Коваливка. Веднъж на няколко дни можехме да ходим до селската поща да се обаждаме по телефона на родителите.

И един ден като се обадих на майка ми, тя ми каза: „Знаеш ли, че има студентска гладна стачка…”. Но не знаеше какви са причините. Помолих я да поговори със студентите и да разбере какви са исканията им.

Когато се обадих следващия път, тя ми каза какви са исканията на студентите. На мен ми се разтуптя сърцето от емоции: такова важно събитие се случва, а аз тук събирам реколтата на колхоза!

Казах на ръководството на бригадата, че трябва да замина за Киев по семейни причини и ме пуснаха без проблеми. Като знаех комунистическата позиция на ръководството на института, усещах, че може да няма връщане назад…

Територия свободна от комунизъм
Палатковият лагер в центъра на Киев

Михайло Свистович:

На четвъртия ден показаха гладната стачка по телевизията. Видях как приятелите ми гладуват, колко им е зле на дъжда и студа, никой не им обръща особено внимание, а аз тук пия, ям разни домашни деликатеси.

Като че ли се сбъдваше прогнозата ми, че нищо няма да излезе, но съвестта ме глождеше. И с бъдещата ми съпруга си събрахме багажа и тръгнахме за Киев. Направих това само от солидарност. Смятах, че това не е правилно, но щом като вече беше започнало, ми беше неудобно приятелите ми да гладуват, а аз да седя вкъщи да се тъпча.

Виктор Рог (днес известен украински историк, публицист, издател, обществен активист):

Ние пристигнахме от град Суми и за нас беше много важно да покажем, че сме тук. Защото тогава Суми беше такъв град... бих казал, русифициран и апатичен.

Едно от нещата, които ни мотивираха да се включим в протеста, беше публикация в нашия областен вестник „Ленинская правда”, в която се казваше, че в Лвов някой си написал: „Сумска област – вън от Украйна!”. Обаче аз си казах – ядец! Нищо подобно. Сумска област ще бъде в Украйна. 

А тогава в Суми нямаше нито едно украинско училище, навсякъде се преподаваше на руски.

Беше на пети или шести октомври. Пристигнахме рано, даже метрото още не работеше, така че отидохме пеш до Майдана. Хората още спяха. Само охраната обикаляше. Помня, че беше много студено. Дадоха ни някакви топли дрехи.

Студенти от Суми – участници в гладната стачка. 

Олег Медуниця (вляво), Юрий Грамажора,  Виктор Рог (вдясно)

Иван Бортник имаше талант за рисуване, той фактически беше първият художник, който рисуваше лентите „Аз гладувам”. Рисуваше и на гърбовете на хората имената на градовете и организациите, откъдето бяха дошли…

Тарас Прохаско:

Това беше една епоха на всеобщ подем, на разбиране, че най-накрая можем да направим това. Колко десетилетия хората бяха мислели и говорили за това и ето, че моментът беше настъпил.

И беше ясно, че онези, които се бяха борили за свободата на Украйна и бяха вярвали в нея, разбираха, че вече беше направена една много важна стъпка. Нито майка ми, нито баща ми не ми забраняваха да участвам, защото осъзнаваха, че е настъпил моментът, когато нещо може да се направи.

"...властите изпуснаха момента, когато можеха да ни разпръснат с най-малки загуби"

Защо милицията не разпръсна протестиращите?

Михайло Свистович:

Нямаше такава заповед. За тях това също беше някакъв шок. Властите не вярваха, че ще издържим. Дори не ни обръщаха внимание първите десетина дни.

За тях май беше важно да удържат психологическа победа. Не вярваха, че всичко това е сериозно. А после нещата започнаха да се развиват толкова стремително, че вече беше рисковано да ни разгонват, това можеше да доведе до избухване на народното недоволство. /което всъщност се случи на 30 ноември – 1 декември 2013 г. – б. пр./

Всъщност, властите изпуснаха момента, когато можеха да ни разпръснат с най-малки загуби. Те искаха да ни пречупят и да ни победят, хората да изгубят надежда. Но не са мислели, че ние сме толкова упорити, смятали са, че това е несериозно.

Фрагменти от докладната записка на председателя на КГБ на УССР Николай Голушко
относно подготовката на студентската гладната стачка и масовите акции на антикомунистическата опозиция
на 30 септември и 1 октомври 1990 г.

Тогава имахме много притеснения, защото наскоро в Китай беше смазана с танкове студентската гладна стачка на площад Тянанмън. При нас идваха кагебисти и ни казваха, че няма да ни търпят дълго и ще ни смажат по същия начин – с танкове.

Дори се опитаха да насъскат срещу нас „афганците” /воювали в Афганистан войници и офицери от съветската армия – б. пр./, които се бяха събрали на митинг за техните права – бяха им обещали да изпълнят техните искания, ако ни разпръснат, но в крайна сметка те се присъединиха към нас, защото при нас също имаше „афганци”. Непрекъснато очаквахме, че ще ни атакуват по някакъв начин.

Бяхме готови за всичко. Освен това, нервите ни бяха опънати през цялото време – когато усещахме, че малко хора ни подкрепят (отначало не усещахме кой знае каква подкрепа от народа). И не знаеш какво те чака, и през цялото време те преследват мисли за смъртта.

Вахтанг Кипиани:

КГБ се стараеше да е в течение на нещата. Идеята за някаква голяма протестна акция вече дълго време се обсъждаше в студентските среди. Налагаше се да прибягваме до конспирация.

Някои дори разпространяваха информацията, че гладната стачка ще бъде пред парламента. И когато някои от нашите отиват до парламента – там вече ги чака огромен брой милиционери. Явно някой им е „изпял” тази информация или са подслушвали активистите.

А в същото това време студенти от Киев, Лвов и други градове започнаха своя протест на Майдана и властите останаха излъгани. След това започнаха да прииждат още хора, идваха киевляни и вече беше почти невъзможно едно „безкръвно” разгонване на протеста.

Първият украински Майдан.
Хиляди хора излязоха на улиците в подкрепа на младежкия протест.

Започна създаването на стачни комитети — в институти, в заводи... Имаше няколко акции в университетите – представители на гладуващите влизаха в аудиториите и призоваваха към присъединяване към протеста. Дори някои преподаватели полупринудително изпращаха студентите да протестират.

Киев беше наш! Идваха даже ученици. Спомням си тези саморъчно написани плакати: „Училище еди-кое си подкрепя студентите” или „Шивашкото СПТУ заявява – вън Масол и Кравчук!”…

(…)

Властите не искаха да закачат младежите, защото хората щяха да се втурнат да ни защитават и ситуацията можеше да експлодира. Пък и в началото никой не осъзнаваше, че акцията ще придобие такъв мащаб и резонанс.

Също така да не забравяме, че става дума за 1990 година – тогава се провеждаха много масови акции, комунистите губеха на всяка крачка.

На 30 септември, в навечерието на гладната стачка, имаше феноменална демонстрация, организирана от „Народний рух” /„Народно движение” – проукраинска обществена организация, по-късно партия, която обединява много от украинските „шестдесетници” и дисиденти – б. пр./ и други демократични организации, в която участваха стотици хиляди хора.

Виктор Рог:

Днес си спомням онези дни като едни от най-щастливите дни в живота ми. Това беше такъв емоционален подем, такава солидарност, такава подкрепа от хората. Киевляните, пък и не само киевляни, носеха там купища цветя.

Затова разбирам, че това наистина не беше напразно И всъщност мисля, че всяко поколение трябва да преживее нещо подобно. След това ще има и ти какво да си спомниш, и какво да разкажеш на наследниците – и да не те е срам да ги погледнеш в очите.

Тарас Прохаско:

Отначало имаше интерес, всички бяха изненадани. Съществуваше много ефективна всеобхватна съветска пропаганда, която показваше гладни стачки на Запад, как стачкуват там хората. И всички знаеха, че в гладните стачки участват само добри хора, а лошите – не.

Затова съветските хора ни възприемаха добре. Всички ни съжаляваха, но малко хора бързаха да ни подкрепят.

Повечето ни вярваха, но не можеха да дойдат на себе си. Защото гладна стачка не на Запад, а в СССР – това беше шок.

Затова бяха необходими някакви радикални действия: ходехме в университетите, влизахме с мегафони в аудиториите по време на лекции, призовавахме към стачка. И хората постепенно започнаха да се активизират.

Комунистите от „групата на 239-те” - главната пречка по пътя към независимостта на Украйна

Виктор Рог:

Подкрепяха ни хора, които са били репресирани, както и политически затворници – хора, минали през лагерите. Те знаеха как се прави гладна стачка.

Спомням си покойната Оксана Мешко, която беше наричана „майка” на украинските политически затворници и дисиденти. Страхотна жена. Беше около 80-годишна. Гладуваше заедно с нас.

Когато Крюкова се присъедини към гладната стачка, всички казваха: „Нила Крюкова /Народна артистка на Украйна, Герой на Украйна – б. пр./ гладува, а не просто някакви сополанковци”.

Михайло Свистович:

Там всички имаха здравословни проблеми. На по-пълните им беше особено зле, за тях беше по-сложно. Едно гладуване есенно време на Майдана изобщо не е като лечебно гладуване. Преди всичко, там беше студено.

Въпреки че условията бяха добри: всички имаха одеяла, дюшеци, сгъваеми легла, спални чували, ватенки, пуловери, топли чорапи. Но все едно, когато денонощно си на пропития с радиация гранит и на студен въздух – здравето рязко се влошава.

(…)

Знаехме, че по време на гладуването трябва да се пие топла вода. Но на третия ден вече никой не я пиеше, защото от топлата вода ни се гадеше. Затова пиехме студена. На шестия ден вече ни се гадеше и от студената. Тогава се появява вкус на оцет в устата, на всички им падаше кръвното налягане и кръвната захар. 

Вахтанг Кипиани и Олег Тягнибок по време на Революцията върху гранита. През 2014 г. Олег Тягнибок като лидер на партия „Свобода” е един от тримата водещи политици на Майдана, довел до бягството на Янукович

Виктор Рог:

Моето гладуване започна в момента, в който пристигнах. И завърши, когато ме изнесоха „напред с краката”. Загубих съзнание и помня само, че дойдох на себе си в някаква друга палатка. Край мен имаше лекари.

(…)

Спяхме по 4-5 часа. Понякога лягахме и през деня – когато ставаше малко по-топло, за да можем през нощта да сме „кукуряк”.

Защото, от една страна, гладуването само по себе си е тежко. А ако още е и студено, а ти през цялото време си в движение и под стрес... Всички бяхме заети с нещо: обикаляхме града, разговаряхме с хората, стояхме с плакати...

В Киев фактически нямаше кого да агитираме – и така всички знаеха за нас. Затова беше решено да обикаляме периферията – да разпространяваме листовки, да събираме подписи.

Всеки ден идваха пощальони от Централна поща, донасяха много картички, телеграми, писма в подкрепа на стачката… „Киев. Хрешчатик. Палатков лагер.” Само това. Наистина, понякога идваха писма лично за Доний. 

Телеграма от колектива на строителна лаборатория от Лвов, 12 октомври 1990 г., адресирана до гладуващите на Площад „Октомврийска революция” 

/наречен в телеграмата още тогава Площад „Независимост” - б.пр./: Подкрепяме ви и се присъединяваме към вашите искания, 

с вас сме с душа и сърце

Олес Доний:

В самото начало при нас дойде председателят на Върховната рада Леонид Кравчук. С това показваше колко е готов за открит диалог – като Горбачов – и ние преговаряхме с него.

Съобщихме му и аргументирахме всяко от нашите искания – показаха го по телевизията (но това беше грешка от страна на властите). Не се запомни толкова какво сме говорили, какви лозунги сме издигали, но хората казваха, че за първи път по украинската телевизия някой се е обръщал по име.

Аз се обръщах към едно длъжностно лице от най-висок ранг само по име /„пане Леониде” – „господин Леонид”/, а не с „Леонид Макарович” –  както беше прието. Това не си позволяваха нито депутатите в парламента, нито опозицията – подобно обръщение никога не беше излъчвано по телевизията.

И се виждаше, че повече го тресе не от нашите искания, а от начина, по който се обръщах към него.

Един от ръководителите на студентския протест Олес Доний
на парламентарната трибуна – 15 октомври 1990 г.

Вахтанг Кипиани:

Мисля, че това беше на 15 октомври, късно вечерта. Дойдоха милиционери и казаха, че са получили информация, че в палатковия лагер има бомба. Напрежението беше невероятно.

Точно през това време вървяха последните преговори в парламента. Ръководството на лагера нареди всички да го напуснат и да се изтеглят зад паметника на Октомврийската революция. Но тъй като беше ясно, че може да започне разгромяване на палатковия лагер, момчетата от нашата охрана (те не гладуваха) налягаха по периметъра на лагера, хванати за ръце. Ако милицията дойдеше да завзема лагера, те щяха да го защитават.

А ние наблюдавахме това от около стотина метра, иззад паметника. Беше ни много смешно, че фактически Ленин ни прикрива. Но така и не откриха нищо и ние се върнахме по палатките.

Протестно шествие по улица Грушевского. На 15 октомври
100-хилядна колона пробива милиционерския кордон пред Върховната рада

 

Тарас Прохаско:

Ние не седяхме и не лежахме непрекъснато на Майдана – обикаляхме университетите, заводите – вдигахме хората на протест.

Последния ден на гладната стачка го прекарах в завод „Буревестник”. Имахме мобилни групи, които обикаляха предприятията. Аз бях ръководител на една от тези групи. До завода се пътуваше около час и половина с тогавашния градски транспорт.

Пристигнахме на събрание на колектива. Сложиха ни да седнем на една маса, дадоха ни вода в трилитрови буркани (срещата продължи около три часа и през това време аз моя буркан го изпих).

На първите редове в залата бяха седнали комунистите от заводския партиен комитет. Някои от тях нарочно ядяха вкусни сандвичи с колбаси, шунка, хайвер. От време на време ни предлагаха и на нас – за да ни изкарат от равновесие.

Те спореха с нас, но ние все едно убедихме работниците да стачкуват. 

Върнахме се щастливи и видяхме, че хората са много по-щастливи от нас. Оказа се, че току-що сме победили.

Тъкмо убедихме работниците да стачкуват, и изведнъж – победа!

Верига от студенти охранява колоната демонстранти от възможни провокации - 15 октомври 1990 г.

Победата

Вахтанг Кипиани:

На 17 октомври парламентът одобри постановление за удовлетворяване на част от исканията на гладуващите студенти и за постепенното изпълнение и на останалите.

Беше взето решение за прекратяване на стачката. Бяхме много щастливи. Част от радикално настроените студенти искаха да останат на площада, докато бъдат изпълнени исканията. Но ръководството на лагера – Доний, Ивашчишин, Барков казаха, че сме длъжни да изпълняваме споразуменията.

Последния ден в палатковия лагер дойдоха много депутати от опозицията, тогава тя се казваше „Народен съвет”. Взимахме автографи от тях. Макар че някой от тях каза: ние трябва да взимаме автографи от вас, вие извършихте такова велико дело...

Михайло Свистович:

Гладната стачка беше възлово събитие, без нея нямаше да я има независима Украйна.

Тогава трябваше да бъде подписан съюзния договор, който щеше да направи фактически невъзможно излизането от СССР. Дотогава в Конституцията просто беше посочено, че всяка република има право да излезе от СССР.

А в новия съюзен договор беше предвиден такъв сложен механизъм, че излизането ставаше фактически невъзможно, ако централната власт е против. Затова и условието Украйна да не подписва новия съюзен договор беше главното искане на гладната стачка.

В резултат на нашета гладуване Украйна не подписа този договор. И освен това властта започна да се страхува от нас. Когато през лятото на 1991 г. в дневния ред на парламента отново беше поставен въпроса за подписването на новия съюзен договор, той много бързо беше свален от дневен ред, защото ние вече бяхме пред Върховната рада с палатките.

Вахтанг Кипиани:

Фактически бяха удовлетворени някои от нашите искания.

Парламентът прие закон за наборна военна служба на украинците само на територията на републиката.

Украйна започна да протака подписването на Съюзния договор, за което настояваше Москва.

Започна да работи комисия за проучване на проблемите, свързани с евентуалната национализация на имуществото на комунистическата партия и комсомола на територията на Украйна.

Подаде оставка антидемократичното правителство на Виталий Масол.

За съжаление, не беше изпълнено обещанието през пролетта на 1991 г. да бъдат проведени парламентарни избори на многопартийна основа. Това би изменило радикално състава на Върховната рада, където комунистите имаха мнозинство – 239 депутати.

Обещанието не беше изпълнено – естествено, комунистите не искаха това, но и демократичното малцинство не настояваше сериозно – защото това означаваше, че те също трябва да се готвят за избори, за нова надпревара…

Аз тогава, естествено, не бих се кандидатирал за депутат, но например Олес Доний и някои други биха могли да се борят за правото да бъдат избрани. Киев и Лвов и тогава биха подкрепили студентите. Политически активната младеж се ползваше с много голямо доверие.

Нещо повече, парламентът специално вдигна възрастовата граница за кандидатите за народни представители. До гладната стачка дори студенти можеха да стават депутати, а сега повишиха прага до 25 години! 95 % от активистите на Революцията върху гранита не бяха ги навършили и съответно нямаха право да се включат в политиката и да побеждават.

Литовски студенти са пристигнали да подкрепят украинските си колеги

Предателството

Олес Доний:

Революцията стана най-успешната акция от времето на борбата за независимост и това потвърждава, че ние успяхме да планираме, да организираме и да завършим с успех акцията.

Тоест това е пример, че Украйна се е борила и винаги е имала своите контрааргументи срещу московските историци и политолози. Например, когато казват, че Украйна се е сдобила с независимост само защото просто не е подписала Съюзния договор и заради пуча в Москва – не, не е вярно – и нашата Революция е истински пример за това.

(…)

Студентската Революция победи! Това беше една успешна акция – без нито една загуба.

Но тя остана незавършена и от това загуби цяла Украйна, защото изгуби един шанс.

Защото в действителност имаше споразумение за провеждане на извънредни парламентарни избори – но останалите украинци не бяха готови за тях. Оказа се, че нашите по-големи другари – опозицията – също не бяха готови за това.

Те не разбираха тежестта на този въпрос – че е необходимо и е възможно да вземат властта в свои ръце. А студентските лидери го разбираха. Като резултат от това загуби Украйна, защото тя загуби шанса да се превърне в европейска държава, в част от европейската общност, и да измине пътя, който много бързо изминаха страните от Централна Европа.

Между кадифените революции и нашата разликата беше една година (в Германия, Полша, Чехия имаше такива протести през 1989 г., а у нас – през 1990-а). А в момента разликата между тях и нашата страна е над двадесет години. Тоест, за да достигнем такова ниво като в Полша и Чехия, вече са ни необходимо 20 години.

Фактически Украйна загуби, защото не беше готова за това, за което бяха готови студентските лидери.

Вахтанг Кипиани:

Ако през пролетта на 1991 г. демократите бяха получили мнозинство в парламента, вероятно Украйна щеше да тръгне по пътя на Литва, Латвия, Естония, Полша или Чехия.

Щяхме да обявим независимостта, без да чакаме пуча в Москва.

Спокойно щяхме да забраним комунистическата партия и да извършим лустрация, щяхме да започнем да строим нормална пазарна икономика. И отдавна щяхме да сме членове на ЕС и НАТО.

Какво се промени в страната след Революцията върху гранита?

Михайло Свистович:

Гладната стачка ускори разпадането на комунистическата партия и комсомола, хората започнаха да напускат масово партията. Писателят Олес Гончар демонстративно изгори партийната си книжка на Майдана. Той беше морален авторитет, изучаваше се в училище. И тази негова постъпка наля доста масло в огъня.

Революцията радикализира активната част от населението, настрои го решително.

След гладната стачка виждах ситуацията така: ние все пак сме малцинство, трябва да се борим още дълго време, но хората вече започнаха да се замислят за независимостта на Украйна, макар че в предишните години малко хора мислеха за това. А след гладната стачка идеята за независимостта започна да се обсъжда активно.

Публикация на Олександр Зинченко, Украински институт за национална памет

Превод от украински със съкращения